Съвременният прочит на термина лобизъм е свързан със САЩ и призлиза от тясната му връзка с Първата поправка в Конституцията на страната от 1789 г., гарантираща правото на гражданите да се обръщат към държавните органи с петиции. Тогава възниква цяло професионално общество от хора, занимаващи се обикаляне и защита в коридорите на властта на тези или онези просители. В 1876 г. в САЩ се приема закон „За лобистката дейност” – в съответствие с който всички лобисти били задължени да се регистрират в долната камара на парламента. Дълго време основните усилия на законодателите на САЩ били насочени към регулиране на лобизма на чуждите интереси в САЩ.

Продажбата на Аляска от Русия на САЩ станало чрез продължителен процес на ратификация на договора, свързано с разходи за лобисти и подкуп към руския посланик в размер на 165 хил. щ. долара. Акцент на следващия закон за лобизма бил „Закон за регистриране на чужденците, работещи за чужди принципали” /ФАРА/ - 1938 г. Съгласно ФАРА са направени ограничения за чуждите лобисти, за неразпространение на чужди идеологии. Поправките в него през 1966 г. осигурили преместването му от пропагандното поле в политическото и икономическото.1 През 1946 г. е приет Федерален закон за регулиране на лобизма.

Съглано закона всички професионални лобисти подлежат на регистрация. Действието на закона се разпростира само и единствено върху влияние за приемане или отмяна на закони на конгреса.

Законът забранява подкупите и предвижда наказателна отговорност за даването им. Следваща стъпка е „Закон за федералните избирателни кампании” - 1971 г. Законът ограничава влиянието на различни заинтересовани групи при избирателните кампании на двете основни партии. През 1974 г. законът е дъпълнен с поправка с ограничителен размер на сумите за финансиране на президентски кампании давани от лица и компании. 1996 г. – нов етап. Закон „ За публичността на лобистката дейност”.

Законът се разпростира не само за Конгреса, но и за изпълнителната власт. Дадени са квалификации – 20 на брой, за естеството на лобистката дейност. Дадено е определение за лобиста: ако разходва 20 процента от времето си за лобизъм и има доходи не по-малко от 5000 щ. долара за 6 месеца от такава дейност. Междувременно в САЩ продължават да правят регулации върху лобиската дейност и са приети нови подзаконови актове, например „Етични правила на Конгреса на САЩ”. А напоследък дори има забрана за сътрудниците на Белия дом от президента Барак Обама да получават подаръци от лобистите.2

В Канада има закон – „Закон за регистрация на лобистите” от 1988 г. Всички физически и юридически лица, занимаващи се с такава дейност, подлежат на регистрация. Лобисти са тези, които 20 процента от времето си губят за контакти с администрацията при подготовката на нормативни актове и поправки, без да са служители на публичната администрация. Те не декларират приходите си от лобистка дейност. Законът не регламентира поведението на парламентаристите. Регулацията е по либерална от тази на САЩ.3

В Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия има меко отношение към лобизма. Няма специален закон. Регулира лобираните, а не лобистите - с „Кодекс за държавната служба”. Всяка служба изготвя свой вътрешен кодекс. Контрол осъществява „Комитет по стандартите на държавната дейност”, създаден през 1994 г. Според него, лобистката дейност е неотменимо право на всеки гражданин, а излишната регулация може да парализира приемането на държавни решения. Държавата предлага на лобистите сами да си изработят стандарти, норми и правила на поведение в отношенията им с властта и помежду им. Създадени са професионални асоциации на лобистите - Асоциация на професионалните политически лобисти, Асоциация на консултатите в отношенията с обществеността, Институт за отношенията с обществеността. Лобистките асоциации представляват саморегулиращи се организации.

Лобизмът във Великобритания прави половин милиард щ. д. оборот.4 Дейността на лобистите в парламента е прозрачна. Води се специален регистър, в който се отбелязват финансовите интереси на членовете на парламента и данни за договори с консултанти, юристи, физически и юридически лица, които могат да защитават частни интереси. На парламентаристите е разрешена дейност извън парламентарната. Парламентаристите не могат да вземат пари за внасяне на проекти или за гласуване. Не може да има законодателна инициатива по интересите, по които има договори, макар да може да ги коментира, като предварително публично заяви своята заинтересованост. Към държавните служители има сходни изисквания. Не приемат подаръци, заявяват договорите си, не разпростравяват служебна информация. Дори парламентарните журналисти декларират доходи и източници, ако превишават 575 фунта лири стерлинги и са свързани с дейност, която произтича от пребиваването им в парламента.5

Лобизъм във Франция е мръсна дума. Смята се, че държавните органи трябва да отстояват само и единствено държавните интереси. Разбира се, в латентни форми лобизмът във Франция съществува от дълги години. Като държава с развита икономика, във Франция освен държавните, неизбежно са съществуват и мощни частни интереси, които търсят регламентиране. Интересът към легален лобизъм започва през 1980 г., в 1990 г. е учредена Асоциация на съветите по лобизъм, но така и не се стига до приемането на закон.6 Във Франция действа специфичен информационно-консултативен орган, който се нарича Социално-икономически съвет. Там са представени различни професионални групи в страната, чиято задача е експертиза на законопроектите със социален и икономически профил. Този орган в известен смисъл дублира дейността на парламента. В парламента на Франция и в момента действат асоциации и изследователски групи, които всъщност се явяват лобиращи за групови интереси. Във Франция е типично пи ар фирмите да предлагат взаимодействие с държавните органи и чрез използването на комуникационни технологии да оказват върху тях мощно въздействие.7

В Германия конституцията охранява правото на гражданите и техни групи за влияние към държавните органи. Такава е законодателната основа на лобистката дейност. Няма специален закон. По подобие на Великобритания има регулиращи документи – „Единен правилник за федералните министерства”, „Регламент за дейността на Бундестага”, „Кодекс на поведението на членовете на Бундестага”, „Правилник за регистрацията на съюзи и техните представители в Бундестага”.8 „Единният правилник за федералните министерства” позволява изпълнителните органи на властта да привличат заинтересовани експерти и консултанти за подготовката на законопроекти. „Правилникът за дейността на Бундестага” предвижда участие в дейността на висшия законодателен органа на специалисти от заинтересовани професионални съюзи и асоциации. „Кодексът на поведението на членовете на Бундестага” предоставя на депутатите правото да получават възнаграждения за анализ на проблеми, обсъждани в профилираните парламентарни комисии.

В Кодекса има уговорка за деклариране на съпричастността на депутата към една, или друга лобистка група. „Редът за регистрация на съюзите и техните представители при Бундестага” е аналогичен на американския закон, който обезпечава прозрачността на лобистката дейност. Има публичен списък на лобистите и имащите достъп до държавната власт, но само за юридически лица. Лобистите не декларират суми от лобизъм. Данните включват название, адрес, ръководство, брой на членовете, контакти. В Германия има няколкостотин лобистки организации, действащи и в парламента, и в правителството.9

Рекапитулацията на групите чуждестранни модели за регулация на лобизма изглежда така:

Първи модел: Характеризира се с обществено признание на лобизма като особен род дейност, индустрия. Този модел се съпровожда от специален закон и установени правила на играта. САЩ и Канада.

Втори модел: Признание на лобизма като вид бизнес и феномен на общественото развитие, но без специален закон за лобистката дейност. Германия.

Трети модел: Терминът лобизъм има негативен оттенък и не се регулира със закон. Лобистка дейност обаче има, изведена е основно в отделен орган – Социално-икономически съвет. Франция.

Четвърти модел: Законодателна забрана за лобизъм и наказателно преследване. Индия, Италия.

Различните модели зависят от степента на вкорененосттта на либералните принципи в политическата система на различните държани. България е държава в преход. Главното препятствие върху регламентацията на лобизма идва от негативното отношение на обществеността към самия термин лобизъм, заради високата степен на корупция в страната, с която го свързват. Но корумпиращи ли са обществата на инвалидите с трудна подвижност, които търсят лобизъм, социално слабите, търсещи социално включване чрез законодателни мерки, миннодобивните компании, орещи се със своята асоциация да спасят стагниращия отрасъл? Разбира се, не е нужно непременно да се направи закон за лобиската дейност, саморегулиращи се асоциации или да се приеме етичен кодекс. Но пък е ясно, че не можем да спрем естественото еволюционно общестено развитие и желанието на бизнеса и гражданските олганизации да участват при формирането на политика за организация на обществото и реда в държавата. А то не може да става хаотично. Но и не бива да се прилага буквално чужд опит, неотговарящ на българските условия.

Ето какво пише Д. Макмилън, ръководител на Кралската комисия по банкова дейност и парични потоци в Канада: „ Методите, които са показали висока ефективност и са били успешни в една или друга страна, не е задължително да се окажат такива в друга. Механичното копиране на обществени институти не винаги води до очакваните резултати. Във всяка страна има своя дух, своята история, свои традици, свой климат, свой национален темпералмент, своя политическа организация, и свои икономически условия. Своя народопсихология. На всичко това трябва да съответстват и обществените и институти. Наред с това трябва да се изучава опита на другите страни. Той може да бъде ценен при подготовката на решение за някое новоъвведение.”10

Ясният закон или приетите етична рамка и принципи на прозрачност не гарантират на 100%, че няма да се допуснат примери на скрит и див лобизъм. По повод на проучване на комуникационните стратегии на големите фирми за облъчване на общественото мнение и институциите в посока на техните желания и намерения в. „Льо монд дипломатик” в статия от 1 юли 2010 г. на Себастиян Джоунс показа серия от примери „Кой плаща на „експертите“ по американската телевизия”.

„В случай на война, криза или реформа най-простото (и най-икономично) решение за телевизиите е да поканят „специалисти“. Те прииждат в студията и налагат наукоподобни анализи и съвети. Привидно независими и безкористни, в действителност тези „специалисти“ често са на заплата към големи предприятия и настървено защитават предпочитанията им.

На 4 декември 2009 г. Барак Обама беше на посещение в Алънтаун, Пенсилвания, по време на което се срещна с работници и участва в дебати по икономическата криза. Същата вечер, възползвайки се от новините около президентското пътуване, бившият губернатор на щата Том Ридж разкри собствената си икономическа програма в предаването „Твърда игра с Крис Матюс“ по информационния канал MSNBC, конкурент на CNN и „Фокс Нюз“. Сред дреболиите, които Белият дом би могъл да направи, за да стимулира икономическия подем, Ридж препоръча намаляване на данъците и по-щедри заеми за дребните предприятия.

Той изтъкна и едно още по-оригинално предложение: президентът да захвърли на бунището екологичните си мерки и да започне да строи атомни електроцентрали. В съчетание с добив на въглища и природен газ подобен напредничав план щял несъмнено да бъде от полза за заетостта и износа. Давайки тези добри съвети, бившият губернатор по всичко приличаше на безпристрастен коментатор. Но онова, което остана скрито за телевизионните зрители, е че Ридж е получил 530 659 щ.д. в качеството си на член на управителния съвет на „Екселон“, най-голямата компания за производство на ядрена енергия в страната.

Няколко минути по-рано по същия канал пенсионираният генерал Бари Маккафри, съветник по военните въпроси на NBC, наблегна на това, че войната в Афганистан изисква допълнително усилие в рамките на три до десет години, както и много пари. И в този случай зрителят не беше информиран, че експертът всъщност работи за „Динкорп“, една от най-големите частни военни фирми в страната, която му е платила 182 309 щ.д. само за 2009 г. И докато генералът настояваше за продължаване на войната, работодателят му спечели за срок от пет години мащабен договор за подпомагане на американската армия в Афганистан, оценяван на 5,9 милиарда долара.

Така само за час двама „експерти“, замесени в явен конфликт на интереси, бяха рекламирани по MSNBC. Дали това е съвпадение? Не точно. Още през 2003 г. седмичникът Нейшън разкри тесните връзки между генерал Маккафри и военните контрагенти, на които той прави реклама по няколко кабелни телевизии. През 2008 г. журналистът Дейвид Барстоу публикува в Ню Йорк Таймс поредица от статии (наградена с „Пулицър“), в които показва как Пентагонът използва служителите си, за да говорят хубави неща за него по телевизията. През 2009 г. блогъри разкриват, че Ричард Уолф, бивш журналист от Нюзуик, нает от предаването „Обратно броене с Кийт Олберман“ по MSNBC, работи едновременно и за фирма за връзки с обществеността, специализирана в областта на комуникационните стратегии на големи компании и институции.”11

Подобни конфликти на интереси са често срещано явление в света на медиите, който се поддава все повече на щурма на бизнес средите, но подлежи на друга регулация или саморегулация. От 2007 г. най-малко седемдесет и пет лобисти – представители или ръководители на компании, на които се плаща, за да защитават образа, финансовите и политическите интереси на контрагентите си, са се редували по MSNBC, „Фокс Нюз“, CNN, CNBC и „Фокс Бизнес Нетуърк“, като за доходоносната им дейност никога не се е споменавало в ефир.12 Често те се изреждат по няколко канала наведнъж и така се появяват десетки, дори стотици пъти в най-влиятелните медии в САЩ. Що се отнася до пресаташе¬тата на мултинационалните компании, телевизионните им прояви им позволяват не само да достигат до голям брой хора, но и да привличат вниманието и благоразположението и на политиците, и на институциите. Кабелните телевизии пък, стремящи се да запълнят ефирното си време и да не ядосват елитите, напълно доброволно пренебрегват собствената си деонтологична харта. В крайна сметка всичко се развива така, сякаш върховенството на лобистите е едно неприятно, но неизбежно явление, характерно за политическата и медийната система, при която границите между обществен и частен интерес са трайно размити.

Автор: Дончо Иванов, национален координатор на Коалиция за устойчиво развитие

Източници:

1. David Cohen, Rosa de la Vega, Gabrielle Watson – “Advocacy for Social Justice: A Global Action and Reflection Guide” – Bloomfield, CT, USA, 2001, р. 284

2. Advocacy Institute, Become Leader for Social Justice, Washington, 2000, р. 99

3. Конституционное /государственное / право зарубежних стран. В 4-х томах. Т.2., М., Изд.-во БЕК, 1995, с. 232

4. Andrew Heywoord, Politics, Third edition, Palgrave Macmillan, 2007, р. 102

5. Лепехин В.А., Лоббизм, М., 1995, с.178

6. Автономов А.С., Азбука лоббирования, М., 2004

7. Valerie Miller and Jane Covey,Advocacy Sourcebook: Frameworks for Planning, Action, and Reflection, Boston (Institute for Development Research), 1997, р. 98

8. Wolf Wolfensberger, A balanced multi-component Advocacy/ Protection Schema – Syracuse University, Syracuse, NY (reprinting 2000)

9. Любимов, А.П., Лоббизм как конституционно-правовой институт, М. 1998, с. 118

10. Доклад Комисии Макмилъна 1933 г., Отава, с. 11, цит. от Шпигель, Л., Технологии лоббирования, М., 2009, с. 53

11. Себастиан, Д., Проучване на комуникационните стратегии на големите фирми. Кой плаща на „експертите” по американската телевизия, в. „Монд дипломатик”, 01.07.10, в уебсайт: www.bg.mondediplo.com/article606.html

12. Janine R. Wedel, Shadow Elite: How the World’s New Power Brokers Undermine Democracy, Government and the Free Market, Basic Books, New York, 2009, р. 44